ШЕСТТЕ НАЙ-ТАЙНИТЕ ВОЕННИ ОБЕКТИ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

       Студената война, която завърши в края на ХХ век остави на поколенията и много загадки и тайни. Като че ли най-интересните от тях са военните – било поради своята специфика, било заради наложените табута и т.н. Тук представяме на вниманието на читателя шест от десетките разпръснати по света военни обекти, за които дори и днес се избягва да се говори много. А представете си какво е било по време на Студената война между САЩ и СССР…

      БУНКЕРЪТ В ПЛАНИНАТА ШАЙЕН

Противоатомният бункер в Скалистите планини (планината Шайен) е главният пункт за управление в системата на Обединеното командване на въздушно-космическата отбрана на Северна Америка (NORAD). Неговото назначение се състояло в координирането на действията на американските въоръжени сили в случай на ядрена атака от страна на въоръжените сили на СССР и Варшавския договор.  Убежището е проектирано така, че е в състояние да издържа термоядрени взривове с мощност от 30 мегатона. Към него води 1400 метров тунел, завършващ с главен шлюз (отварящ се от двойка 25-тонни врати), който може да запази херметичност на убежището при повишено външно налягане от 40 атмосфери.

В убежището е разположена подземна база със собствен изчислителен център, зали за съвещания и почивка, столова, медицински блок, поддържани от собствена електростанция и система за водоснабдяване. На най-долните нива на бункера се съхраняват 1500 тона дизелно гориво, там са разположени и 4 групи акумулаторни батерии. Отделно, в четири самостаятелни резервоари се намират 6,8 милиона литра питейна вода и 20 милиона литра вода за технически нужди. За предотвратяването на свличането на стените при евентуално мощно сътресение на обекта, в конструкцията на бункера са монтирани 1380 пружини с тегло от 450 кг всяка. Устойчивостта на бункера е осигурена също така и от 115 хиляди щира, навинтени в гранита на дълбочина от 2 до 9 метра.

Бункерът „Шайен” достига своята оперативна готовност през 1966 г. и е използван от командването на  NORAD в продължение на последните 40 години. През юли 2006 година американската администрация взима решение за т.нар. „горещата” консервация на подземния обект, поради нецелесъобразността от неговото по-нататъшно поддържане в активно състояние. „Горещата” консервация в случая позволява при възникнала необходимост, функционалността на подземния бункер „Шайен” да бъде възстановена в пълен обем за няколко часа.

      „РУСКИЯТ КЪЛВАЧ”

Това е един от най-тайнствените военни обекти в света, който е бил построен и изоставен днес в околностите на авариралата АЕЦ в Чернобил (ЧАЕЦ). Всъщност това е задхоризонталната РЛС „Дуга” (5Н32) от системата за предупреждения на ракетно-ядрено нападение на САЩ срещу СССР и е била способна да контролира въздушното пространство над Северна Америка. За своя характерен звук в радиоефира, тя получила на Запад названието  Russian Woodpacker («Руски кълвач»).

Височината на мачтите на низкочастотната антена е 150 метра, а дължината на антинната решетка е приблизително 500 метра. При тези свои размери „Дуга” се вижда практически от всяка точка на Зоната за отчуждение на ЧАЕЦ. Близостта на монтирането на „Дуга” до Чернобилската АЕЦ днес се обяснява с голямото енергопотребление на радара (според разсекретените данни, „Дуга” е ползвала около 10 МВт електроенергия). Все пак трябва да се отбележи, че показаният обект  е само половината от радиолокационната станция „Дуга”. Този изоставен днес военен обект всъщност представлява приемната станция с фазирана антенна решетка. В действителност, предавателя на „Дуга”, се намира на друго място или по-точно – на 60 км от приемника.

Трагедията в Чернобил ликвидирала в основи по-нататъшната експлоатация на РЛС „Дуга” (известна още в Русия като „Чернобил-2”). .Все пак голяма част от оборудването е  спасено, демонтирано и преместено в околностите на гр.Комсомолск-на-Амур, където действува аналогична станция за предупреждение от ракетно-ядрено нападение.

Днес само издигналите се в небето метални конструкции на „чернобилския радар” са останали като свидетелство за съществуващия някога стратегически режимен военен обект.

      ИНДИЙСКАТА ВОЕННА БАЗА НА ЛЕДНИКА СИАЧЕН

Малко е известно, че най-високият театър на бойни действия в света в момента се намира в Хималаите. Тук, върху ледника Сиачен (планинската система Каракорум), на височина от 6000 метра се намира индийска военна база, чиито военнослужещи все още продължават военните действия срещу Пакистан. Според една от последните статистики, станали достояние на световната общественост, 95% от военнослужещите, загинали на ледника Сиачен, са станали жертва на изключително тежките природно-климатични условия, които носят изгарящ дробовете мраз и разреден въздух. Загубите на военнослужещите от Индия и Пакистан вече се изчисляват на хиляди – хората масово загиват при падането на лавините, от измръзване, изчезват безследно в бездънните пропасти на ледника.

От април 1984 г., тук се водят тежки боеве (т.нар. Сиаченски конфликт между Индия и Пакистан), след което по-голямата част от територията на ледника, преминала под управлението на Индия. В хода на бойните действия тук загиват 1344 пакистански военнослужещи, като ранените са 20 пъти повече. Точно тогава е построена и индийската база, която днес разполага и едно собствено летище (Daulat Beg Oldi Advanced Landing Ground). След земетресението от 1966 г., старото летище е било направо заличено от земята, а на 31 май 2008 г., – възстановено отново. Днес, това е най-високото летище в света (на 4960 м. от морското равнище), на което успяват да кацат индийските военни вертолети и транспортните самолети Ан-32.

Днес воденето на бойните действия в такива екстремални условия „изсмуква” над 300 млн долара от индийската хазна, но индийските военнослужещи постепенно изблъскват своя противник. Понастоящем пакистанските въоръжени сили поддържат върху ледника Сиачен три свои батальона, а индийските – седем батальона, намиращи се в пълна бойна готовност.  Към днешен момент, индийският укрепен район, където се намира базата, разполага със 150 гранични застави, като най-високопланинските блокпостове се разполагат на височини дори до 7000 метра. Днес, тук продължава да цари страх и леден ужас…

      ПОЛИГОНЪТ НА ВВС „ГАКОНА” В АЛЯСКА

Днес, полигонът  на американските ВВС „Гакона” се свързва преди всичко с използването за военни цели на ултрасекретната програма ХААРП. Официално, ХААРП (High Frequency Active Auroral Research Program) е програма за изучаването на йоносферата на Земята с помощта на високочастотно излъчване.  За тази цел на полигона на ВВС на САЩ „Гакона” е бил построен огромен по своя размах комплекс, състоящ се от 180 радиоантени, разположени на площ от 13 хектара. Антенното поле е допълнено от радар с некохерентно излъчване (с дължина на вълната от 20 метра), голям брой лазерни локатори (лидари), магнитомери и мощен изчислителен център.

По такъв начин, програмата ХААРП имала за задача да стимулира към действие отделни участъци от йоносферата, чийто модел се превръщат в полярни сияния.       Официално, за пред световната общественост, програмата има за цел да изучава природата на йоносферата, да решава специфични задачи от радиовръзките на дълги вълни и т.н. Но в действителност, това е само върхът на „айсберга на изследванията”. За това говори сериозното финансиране от страна на Пентагова и изградената стена на мълчание около програмата ХААРп и въобще около истинското предназначение на американския „плазмаган”. Но по мнение на редица световноизвестни експерти, програмата ХААРП е предназначена за нарушаването на радиовръзките и радионавигациите във всяка точка на земното кълбо. С помощта на гаконската плазмена установка, САЩ е в състояние да поврежда апаратурата на морските и въздушни съдове, да изгаря радиоелектрониката на космическите апарати и др. Не е изключена и възможността от манипулирането на времевите условия в световен мащаб – създаването на циклони, урагани, щормове и т.н.

Световната истерия около американската секретна база на Аляска завършила съвсем неочаквано – през май 2013 г., във връзка с предприетите в САЩ съкращения на финансираното, е било съобщено за спирането на изпълнението на проекта ХААРП. Поне за сега…

      АМЕРИКАНСКИЯТ SBX (МОРСКО БАЗИРАН X-ЛЕНТОВ РАДАР)

Тази странна на пръв поглед конструкция, всъщност е морска самоходна радиолокационна база, която е била създадена в рамките на програмата за противоракетна отбрана (ПРО) на САЩ. Номинално,  SBX (Sea-Based X-band Radar) се води към пристанището Адах на Аляска, но в действителност и до днешен ден, радарната платформа там не се е появила нито веднъж. Вместо това,  SBX постоянно се придвижва в акваторията на Тихия океан, където изпълнява задачи на ПРО.

Американската радарна платформа е построена на базата на полупотопена нефтена платформа модел  CS-50.  Дължината на установката е 116 метра, а височината от кила до върха на обтекателя на РЛС е 85 метра (т.е. с височина на 25-етажен блок!). Водоизместването и е около 50 000 това, като платформата е в състояние самостоятелно да се премества на къси разстояния. За тази цел, платформата е подсигурена с шест 12-цилиндрови дизелгенератори Caterpillar, като всеки от тях има мощност от 5000 конски сили.

Всъщност, най-голямата тайна е скрита под белия кожух на обтекателя – там е монтиран гигантски радиолокатор с активна ФАР площ от 384 кв. метра. Радарът работи в Х-диапазона, като излъчва импулси с дължина на вълната от 3,75 до 2,5 см. Използваната мощ за работа на радара е оценена на 1 мегават!

За сега е известно, че локарът е способен да „засече” бойната глава на севернокорейска балистична ракета на разстояние от 2000 км, а уникалната мобилност на SBX позволява платформата с монтираната на нея радарна платформа на ПРО, да бъде придвижвана във всяко ъгълче на Световния океан.

      „ХРАНИЛИЩЕТО” НА АВИОБАЗАТА ДЕЙВИС-МОНТАН

Територията на авиобазата Дейвис-Монтан е едно от най-фантастичните места на планетата, което се намира в близост до американо-мексиканската граница. В това странно място са съсредоточени запасите на вторите по своята численост ВВС в света – тези на САЩ. Цялата територия е обкръжена от сигнализационна ограда с охранно осветление, като по периметъра и са поставени мачти с камери и топловизори, а интелектуални видеодетектори ден и нощ следят в автоматически режим за обстановката и подходите към авиобазата. Цялата околност на авиобазата е усеяна с чувствителни сейсмически и магнитометрични датчици, които не оставят никакъв шанс за евентуалните нарушители.

Тук се намират хиляди военни самолети, които са консервирани за бъдеща дейност. Сред силуетите на поставените в правилни геометрични редове самолети, могат да се открият късите и завити на горе крила на „Фантомите”, зад тях са разположени набитите фигури на палубните щурмовици А-4 „Скайхок”. От другата страна на пистата се намират безкрайните редове на тактическите изтребители, сред които могат да се открият обвитите в найлонови покрития тактически бомбардировачи F-111. В съседноство се намират стратегическите бомбардировачи В-52, по-някой път смесени с военнотранспортните самолети С-141 „Старлифтър”. Тук и там се виждат витлата на „Херкулесите” и „Орионите”. Алеята на изтребителите F-16 се сменява със стоянка на вертолетите „Ирокез”, зад която са строени свръхзвуковите ракетоносци В-1В „Лансер.

Тук е дислокацията на 309-та група по ремонт и обслужване на аерокосмическата техника на ВВС на САЩ (англ. абревиатура – AMARG). Днес е известно, че на 11 кв. км се намират повече от четири хиляди единици авиационна техника, в това число и 13 космически апарата, като общата стойност на консервираното тук възлиза на 35 милиарда долара.

В хангарите на авиобазата се извършва сериозна работа – старите „Фалкони” и „Фантоми” се преоборудват в безпилотни дронове или въздушни мишени QF-4 и QF-16. Отделно от това, специалистите подбират „най-добрите” образци  за последващото им модернизиране и продажба на трети страни. Според една оценка на Пентагона, авиобазата е източник на големи доходи за военното ведомство – тук всеки вложен долар носи 11 долара печалба.

                                                                  Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

ТАЙНАТА НА „ЗАПОВЕД № 21”

      На 23 януари 1945 г., с поверително донесение № СКК(Б) 120/1 от ръководителя на британската част на Съюзната контролна комисия генерал-майор Уолтър Оксли до българското Министерство на войната, за първи път се поставя въпроса за съдбата на различни изчезнали военнопленници и бегълци, сред които се срещат и имената на членовете на Британската военна мисия „Клариджис” при българските партизани. Следват редица разследвания предприети от министъра на външните работи и вероизповеданията Петко Стайнов и от комисаря по изпълнението на съглашението за примирието генерал-полковник Георги Попов, но и те не са могли да дадат пълен отговор на поставеното запитване. А след това… след това последвало информационно затъмнение, което съществувало десетилетия наред. Всъщност за какво става дума.

Майор Ерик Гриууд (E. Greenwood), един от ръководителите на британските военни мисии в окупираната югославска територия

     На 19 октомври 1942 г., Адолф Хитлер отдава строго секретна заповед  (т.нар. екземпляр № 21), според чийто текст, членовете на съюзническите военни мисии, разузнавателно-диверсионните групи и „командос” подлежали на незабавно унищожаване или както е казано в заповедта – „… всяка диверсионна група трябва да се унищожава до последния човек без изключение. Това означава, че вероятността да се остане жив е равна на нула”.  Така съдбата на доброволците, взимащи участие в състава на съюзническите военни мисии, изпратени при партизаните на Балканския полуостров е била предварително решена. Но това не намалило притока на желаещите да се сражават на този специфичен и много труден участък на войната.

      Военна цел, която британското командване поставя пред ръководството на Управлението за специални операции (съкр. УСО), е преди всичко поддържането с въоръжение, боеприпаси, продоволствие, дрехи и инструктори, на активно действуващите съпротивителни движения в окупираните територии на Европа, организирането на икономически саботажи и диверсии и събирането на разузнавателни сведения за нуждите на британското командване, а политическата – самите движения да се поставят под непосредствения контрол на британското военно-политическо ръководство. Тъй като УСО действувало  в региони, където доминирало английското влияние (Балканския полуостров, Северна Африка, Индокитай и др.), то историята на организацията посочва, че „на везните повече натежавала нейната политическа, отколкото военна дейност”. Много от британските офицери за свръзка не получават нужното съдействие от страна на населението, но това не им пречи да изпълняват достойно своя дълг на военнослужещи от антихитлеристката коалиция. Те били изпращани в съответните партизански щабове не да командват „леви”, „десни”, а меко казано – „…да слушат, какво говори народа” и по възможност да предоставят обективна информация по различни въпроси, интересуващи антихитлеристката коалиция. Дори след края на войната не стихва интереса към съдбата на попадналите в плен отделни военнослужещи от британските военни мисии (БВМ). За изясняване на обстоятелствата по попадането им в плен и за мястото на загиването им, в края на Втората световна война били създадени т.нар. „War Crimes investigation Team”-s (Команди за разследването на военните престъпления), които реално и до днешен ден се занимават с тези разследвания.

Майор Франк Томпсън – ръководител на мисията „Клариджис“

По-надолу даваме пълен списък на съюзническите военни мисии, действували в оперативната зона на българските въоръжени сили, в годините на сътрудничеството им с Оста.

      В АРЕАЛА НА ДЕЙСТВИЕТО НА 1-ВИ и 2-РИ БЪЛГАРСКИ КОРПУС: 

      Първата БВМ е изпратена на окупираната югославска територия още на 16 октомври 1941 г. Названието и е неизвестно. В състава и влизали като ръководител майор Т.Д. Хъдсън („Бил”) и членовете – югославските офицери Захари Остожич, Мирко Лапатович и Велко Драгиевич. Групата десантира от британска подводна лодка и осъществява първи радиоконтакт с центъра на УСО в Кайро на 25 октомври 1941 г. По-късно, в продължение на две и половина години осигурява връзка с Главния щаб на съпротивителното движение на полковник (по-късно генерал) Дража Михайлович, чиито сили действуват в оперативната зона на 1-ви БК. Мисията се евакуира се от окупираната територия на 15 декември 1943 г. Към Хъдсън имал огромен интерес от страна на нацистките спецслужби – още през 1940 г. той попаднал в германския “Списък на специално издирваните лица”, с настояването в случай на ареста  му, той да бъде предаден на служителите на РСХА ІV-Е4 (подотдел “контрашпионаж-Север”).             На 25 януари 1942 г., е изпратена втора БВМ с названието „Хидра” („Hydra”). В състава на мисията влизали като ръководител майор Теренс Атертън, а така също югославския офицер Радивое Неделкович – преводач и британския сержант Патрик О`Донован – радист. Близо 6 месеца след пристигането им, на 15 юли 1942 г., двамата британци са намерени убити, а югославянинът – изчезнал.

Британските офицери за свръзка с четническите партизани. Сърбия, 1943 г.

На 27 януари с.г., е изпратена трета БВМ с названието „Къна” (“Henna”). В състава и влизали двама югославски офицера – Станислав Рапотец и Степан Шинко. Основната им задача е била да осигурят връзка със съпротивителното движение на Дража Михайлович. По-късно след прехвърлянето на мисията, нейните членове изчезват загадъчно в района на град Млета.

На февруари 1942 г. е изпратена нова БВМ под названието „Осъждане” (“Disolain”). В състава и влизали бившият помощник на военния аташе в България майор Кейвън Джеймс Елиът – като ръководител, а така също британския сержант Робърт Чапман – радист и югославските офицери Павле Црнянски и Петар Милкович. След парашутирането им на окупирана югославска територия, почти веднага попадат в плен на усташите на Анте Павелич.

Майор Бил Хадсън, район на Златибор.

През септември с.г. за оказване на помощ на Т.Д.Хъдсън и неговите хора е изпратена нова БВМ, която в действителност представлявала специализиран свързочен възел за поддържане на контакти с ръководството на УСО. Названието на мисията е неизвестно. В състава и влизали трима радисти – капитан П.Дж.А.Лофтс и двама британски сержанта.

В периода от 1 октомври 1942 до края на пролетта на 1943 г., на гръцка територия са изпратени десет британски групи под командването на британски офицери за свръзка – една от тях в планината Олимп с майор Лесли Руфус Шепърд, една в Гръцка Македония, една на Парнас, една – в Беломорието (БВМ на майор Миклетуейт-Милър за свръзка с националистическите отряди на Андонис Фостеридис /„Андон Чауш”/, спусната през октомври 1943 г.), две в Пелопонес, една от които е командвана от британския офицер за свръзка новозеландския инструктор Дон Скот, две – в Епир, една в Западна Тесалия, и в областта Румели – БВМ под командването на офицерите за свръзка Нат Баркър и Едуард Едмънс.

Германска полицейска акция. В лов на военнослужещи от състава на една от британските военни мисии. 1943 г.

През декември 1942 г., на окупираната югославска територия е изпратен полковник С.У.Бейли, който установява връзка с Дража Михайлович. Малко преди това, през септември с.г., за установяването на радиовръзка с щаба на Дража Михайлович е изпратен със самостоятелна радиостанция югославския военнослужещ Бранко Радивоевич (известен още като „капитан Чарлз Робертсън”)

През февруари 1943 г. в помощ на полковник С.У.Бейли е изпратена БВМ „Пещера” („Cave”) , която е ръководена от майор Грийнлис. Други сведения за тази БВМ не са открити.

На 15 април 1943 г. в района на с.Тажево, Бродска област в Македония е прехвърлена с парашути нова БВМ в състав: ръководител – майор Морган, радист – британският сержант Дж.Бейкъм и преводач – югославският офицер Александър Тасич. Малко по-късно, те са пленени от военнослужещи от 1-ви БК и изпратени в лагера за военнопленници в гр.Шумен. Названието на мисията е неизвестно.

На 18 април 1943 г. УСО изпраща на югославска територия нова БВМ под названието „Емайл” („Enamel”). В нейният състав влизат като ръководител майор Ерик Грийнууд и сержантите Майкъл Лийз и Питър Солифлад. Те са спуснати с парашути в района на планината Хомолия и рудниците Бор. Мисията взема участие в изясняването на оперативните възможности на 1-ви български окупационен корпус и извършването на диверсии по ЖП линиите Белград-Солун, Сараево-Ужице, взривяването на ЖП моста през река Морава и нападението на охраняваното от български подразделения,  германско военно летище около гр.Ниш. По-късно, през януари 1944 г., БВМ на майор Грийнууд е пренасочена за действия в Моравската долина. Ръководителят на германското подразделение на Абвера в София Ото Вагнер узнава за неговите действия близо месец по-късно. В свое донесение „Д-р 5664” от 21 май 1943 г., до ръководителя на българското военно разузнаване той съобщава че: „майор Гринууд е поискал бързи сведения относно вида и числото на оръжията на българската войска. Интересува се по-специално от: пушки, леки и тежки картечници, минохвъргачки, пехотни и [противотанкови] артилерийски оръдия…”

Германска блокада. Тук преди малко е имало британска военна мисия.

Поредната БВМ под командването на капитан (по-късно майор) Джон Симър се приземява близо до Прищина в котловината на Косово поле на 19 април 1943 г. Основната и цел е била да организира саботажи в хромовите мини, разположени около гр.Алатини. За изпълнението на тази задача тя преминава на североизточните склонове на Шар планина, на разстояние около 53 км от рудниците, като на 20 май към състава и се присъединява групата под командването на капитан Хауксуорт. Тази мисия имала лоша участ – тя бързо е открита и попада в засада, направена от българските военни подразделения, при което загиват пет военнослужещи от състава на мисията. Самият майор Джон Симър има незавидна съдба – попада в плен при германците по време на Словашкото въстание и е унищожен в концлагера Матхаузен на 21 януари 1945 г.

На 20 април с.г., в планината Капаоник се приземява поредната БВМ със състав – британските офицери за свръзка капитан Уейд и капитан Мор. Тя имала названието „Родий”

На 19 май 1943 г. ръководството на УСО изпраща за връзка с югославското партизанско движение британския офицер за свръзка капитан Джаспър (Чарлз?) Рутем, бил преди това служител в югославския център на УСО в Истанбул. Той се приземява в района на планината Хомолия близо до река Дунав, със задача да достигне района на мините Бор и Трепча (Косово и Метохия), известни с находищата на олово и никел. Неговата мисия има названието „Самообладание” (“Tenacity”).

Част от имуществото на британска военна мисия

Същият ден е изпратена БВМ „Рупии” („Rupees”) под ръководството на новозеландския лейтенант Мики Харгрийвс. Тя се приземява пак около планината Хомолия. Половин година по-късно, по време на блокада, направена от подразделение на дивизията „Брандебург” на 11 декември 1943 г., той попада в плен в района на с.Лука заедно с състава на мисията – двама гърци и един югославянин. По време на боя е бил убит един от британските офицери на свръзка с псевдоним „Неш” и трима югославянина.

На 20 май е прехвърлена с парашути нова БВМ с ръководител отново капитан Хауксуорт и имаща название „Неронец”(“Neronian”). Мисията се приземява в района на хромовите мини около гр.Алатини, близо до Прищина.

На 25 май е прехвърлен с парашут британският офицер за свръзка майор Селби.и неговият радист – британски сержант. Мисията отново носи названието „Родий”. Тя се приземява в района на Прищина – пак в близост до хромовите мини при гр.Алатини..

     НЕПОСРЕДСТВЕНО В БЪЛГАРИЯ:

      Съдбата на появилата се първа британска военная мисия на българска територия е напълно неизвестна и днес. За нея имаме свидетелсво само от един документ от 6 юли 1943 г., изготвен от началника на Ловешкия гарнизон. Съдейки по дипломатичния завършек на долупосочения документ („Служебно писмо „№ 21”) тя е унищожена на място, според заповедта на Адолф Хитлер. Ето и част от съдържанието на документа: „Така например, на 12.VІ. т. г., между 1 и 2 часа са прелетели над една област четири чужди самолета. От организираното разузнаване се установило, че самолетите са направили 3-4 кръга над областта и са изчезнали в юго-западна посока. От претърсването направено от административните власти и войската са намерени пуснати пакети с 13 парашута, които съдържали оръжие – лека картечница, противобронева пушка, картечни пистолети, бомби, взривни материали, адски машини, облекло и пр[очие]. Описаният по-горе случай трябва да ни подскаже скритите намерения на противника, които налагат да вземем извънредни мерки за бдителност и след всяко прелитане веднага да се претърсва околната местност, защото е допустимо да се спуснат не само оръжие и взривни материали, но и парашутни терористични групи – унищожението на които трябва да се проведе със светкавична бързина…”

Следващата БВМ, която успяла да влезе във връзка с  ръководството на НОВА, се намирала под командването на капитан (по-късно майор) Мостин Левелин Дейвис. Тя имала названието „Мълигатони” („Mulligatawny”) – по името на индийска супа с екзотични подправки. Групата е била спусната с парашути на албанска територия на 15 септември 1943 г. в района на село Червена Вода, на запад от планината Кара-Орман. БВМ се разположила близо до с.Црна-Трава в района на действието на Вранския партизански отряд с командир Живоин Николич-Брко. На 28 ноември с.г., в помощ на майор М.Л.Дейвис е бил изпратен капитан Дагмор, който по-късно се отделя от него и създава нова БВМ. Мисията на М.Л.Дейвис установява контакт с ръководството на Главния щаб на НОВА. По стечение на обстоятелствата, при една от блокадите извършена от подразделенията на 27-а пехотна дивизия от състава на 1-ви окупационен корпус през февруари 1944 г., мисията попада в нея, а на 25 март загива и самия майор М.Л.Дейвис.

Ръководител на втората БВМ бил майор Франк У.Томпсън, по-късно майор. Тя е формирана през януари 1944 г. под името „Клариджис” (“Claridges”) – взето от названието  на един от лондонските хотели. В нейния състав влизали британските военнослужещи Кенет Алън Скот – радист, Джон Уолкър – сапьор, Ник Марвин (Монро) – преводач. Мисията успяла да установи връзка с ръководството на НОВА, а също така да въоръжи и няколко български партизански отряда, но при встъпването на българска територия е била разгромена, а самият Франк У. Томпсън – разстрелян. От целия състав на мисията остава жив само радиста сержант Кенет Алът Скот, който бил освободен от Централния софийски затвор на 9 септември 1944 г.

Третата БВМ е била ръководена от майор Харингтон. Тя била спусната на гръцка територия през април 1944 г. в района на Беломорието, със задача да установи връзка с ръководството на НОВА на южното направление, по-точно с ръководството на Втора ВОЗ. Названието на мисията е неизвестно. По-късно, през юли с.г., към състава и се присъединява майор Иен Макферсън, а през август – капитан Доналд Ридъл. (По други сведения мисията по това време е била ръководена от майор Тейлъп). Те успяват да въоръжат част от българските партизани в Родопите, и по-точно в Девинския район – тези, от отряд „Н.Шишманов” на бригадата „Васил Коларов”.

Съставът и името на четвъртата БВМ са неизвестни. Знае се само, че е ръководена от британския майор Стречи. Групата е била прехвърлена през август 1944 г. от територията на Сърбия на територията на Македония, където майор Стречи веднага установил контакт с представител на Отечествения фронт в София. В този регион действувала и британската военна мисия на майор Еванс, влизала в спорадични контакти с разни представители на българското партизанско движение и англофилски настроената правителствена опозиция.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

The secret of the order № 21

ВЕНЕЦУЕЛСКИТЕ ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: ОПИТ ЗА РЕЦИПРОЧНО ВЛИЯНИЕ

Днес, десетилетия след завършването на периода на полярно противопоставяне в света, въоръжените сили на голяма част от държавите от НАТО се преориентират от подготовката към класическите войни („армии срещу армии”) към противопартизански войни. За това говори и реално настъпилото съкращаване на техния танков и артилерийски парк, на бойна авиация и кораби. Ако в Европа подобна преориентация започнала през последното десетилетие (за което повлияло най-вече характера на бойните действия в кръвопролитната война в Афганистан), то латиноамериканските армии са били винаги обучавани в подобен модел на водене на бойните действия. Но промяната в управлението в редица от южноамериканските държави и поемането на власта от лявонастроени ръководители (Бразилия, Уругвай, Аржентина, Еквадор, Венецуела) променил този възглед. Днес огромно значение се отдава на развитието на съвършенно нов тип въоръжени сили, които биха могли да водят класически войни, а не само да използват модела на противопартизански действия. И сред тях, най-ярко се открояват венецуелските ВС, които като че ли с десетилетия изпреварили военните концепции на другите държави от Латинска Америка. И най-голяма роля изиграло управлението на починалия безвременно легендарен герой и президент на Венецуела Уго Чавес, който показал пример за възхищение на други държави от континента. Както се изказал по-късно венецуелския сенатор Теодоро Петкофф (българин, yчастник в венецуелската гериля от 70-те години на ХХ век, автор на известната от това време книга „Социализъм за Венецуела?”), независимо от разногласията си с него, Чавес е „…човек със задълбочено, критично мислене и неговата независима политика може да спечели доверието на хората”.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история